+ + +

        И така, не стъпих повече в курса на господин Паризи. Не заради мушиците, понеже то няма нищо общо, а защото си дадох сметка, че „Вестник на приятелите“ не е разбрал и са ме пратили при акордьор. Аз не желая да ме настройват към околната среда, желая околната среда да бъде настроена към нас. Казвам „нас“ в качеството му на множествено число, понеже от време на време се чувствам самотен.
        Те са помислили, че страдам само от външна липса, а аз освен това страдам и от вътрешен излишък. Имам свръхпроизводство, с липса на отводни тръби. Дори започнах да се съмнявам дали господин Паризи не е служител на Лекарския съюз, негов член, между другото изкуствен, поради онова съобщение, подписано от председателя на съюза, професор Лорта-Жакоб, за абортаницата. Господин Паризи, общо взето, е в производството на протези и това е чудесно — поради инвалидите и ампутираните. Неговата мисия е културна. Изкуство, музика, културна реанимация — това е чудесно. Наложително. Протезите са важно нещо. То ти дава възможност да се настроиш, да се включиш и е част от политиката на общественополезност, и е състояние на ускорено развитие. Но въпреки всичко е друго нещо, особено като си помислиш за тоновете любов, размазани по предните стъкла на камионите в Калифорния. Това си го има в природата. На равна нога се отказах от опитите Голям Гальовник да проговори с човешки глас, за да не го развенчавам. Писнало ми е от комбинирани снимки. От време на време имам чувството, че живеем в дублиран филм и всеки си отваря устата, но то не съответства на думите. До един сме допълнително синхронизирани и понякога е много добре направено, ще речеш, че е естествено.


Ромен Гари, „Голям Гальовник“, изд. „Христо Г. Данов“, 1986, Пловдив, стр. 86